Иво Пецов е художник, роден в Македония, но творящ в България. В изложбата си, “Мазе”, той засяга интересна тема за психическо пространство, в което човек складира чувства, желания, емоции. Забравя за тях, а те си стоят… Kолкото време е необходимо. В разговор с него, той успява да ни разкаже. Какво е това “мазе” и каква стойност носи то…
Кое ви вдъхновява в изглаждането и измислянето на концепция за изложба? Започва от една картина и останалите идват само себе си? Или първа е темата?
При мен вдъхновението идва от полето на моите търсения, възприятия и от перспективата от която гледам към съществуването и реалността. Тази реалност пресъздавам такава, каквато я разбирам. Подхождам с много отворени въпроси към нейната таинственост, в която живеем и с ясното разбиране, че пълното и всеобхватно осмисляне на човека и вселената е непосилно от егото, което оформя нашата перспектива на осъзнаване. Така, както квантовите физици, проследявайки мислено кванта, сами прескачат през причудливите форми на реалностите, така и аз прескачам в темите и стиловете на изразяване, и всичко това може би e опит за бягство от определеността на материалното ми съществуване и ограничението в материята.
Определената концепция се явява като обединяваща изразните средства, за да подсили възприятието от изложбата. Първоначално при мен се явява нуждата да изразя свое възприятие и поглед към според мен важен въпрос, после с конкретни изразни визуални средства се опитвам това възприятие да предам на зрителя, и с това да осъществя комуникацията. Конкретно, картините от изложбата ми, озаглавена като „Мазе“, създадох като едно цяло, като едно произведение, защото в тази цялостност търсих ефекта и въздействието. Първоначално се яви идеята ми да изразя виждането си, а после формите, линиите, цветовете и думите, с които да насоча възприятието. Темата сама по себе си се е явила като нещо неопределено и абстрактно, преди да бъде конкретизирана и назована.
Мислите ли, че смяната на локацията актуализира и освежава творческия процес?
Определени места, в които можем да се намерим в определен период, могат да ни въздействат и отключат интересни асоциации и да предизвикат по художествен начин да изразим нещо от нашия вътрешен свят. Така и пространството на галерията „Арт 36“ ми отключи възможността да изразя мой възглед, да направя връзката между едно конкретно физическо място и едно друго място, намиращо се във вътрешния свят.
Създавайки картините, нарисувах множество буркани, които запълват картинните повърхности и създават фон и амбиент в който се развива действие. Тези произведения са създадени, за да си взаимодействат с тяхното обкръжение. Създадени са да не бъдат отделени от пространството, в което се намират, а да комуникират с него и смислово да го променят. Множеството и трупането на символите, явяващи се като съдържание на рисуваните буркани, са като разните мисли раждащи се напрекъснато в нас. Тези символи, затворени като съдържания в бурканите, са като стремежа ни да опазим за дълго време избраното и желаното от нас, да го консервираме, скрием и да пазим за някой следващ момент, в който ще можем да го проявим и консумираме.
Особено ми хареса и онзи интересен момент, че човек трябва да мине няколко стъпала надолу, за да открие малкото, но компактно пространство на галерията. Това беше обстоятелството, което също се стремях да включа, за да подсиля смисъла на представената тема.
Ставате ли по-затворен докато рисувате? Какъв е вашият процес?
Аз съм от хората, които обичат да остават насаме, а и рисуването е за мен интимен момент. Някои мои колеги предпочитат да са винаги в компания и така създават своите произведения, но за мен е много важно при творческия процес да избягам от чуждото присъствие и влияние, за да мога да чуя вътрешния си глас и различа посоката ми на действие от всичко останало. Често се случва, в за мен ключови моменти, да оставам в пълна тишина. След като си задам посоката остава техническата реализация и старанието да пресъздам идеята си възможно най-въздействащо. Правя го, колкото ми се удава.
Творбите ви сякаш метафорично говорят за живота… Значи ли че човешкото състояние е по-добре описуемо с този подход?
Изкуството и живота са неразделни понятия. Изкуството е начин по който живота изразява себе си. Изкуството в себе си съдържа живота, дотолкова, доколкото не го определя и дефинира, а подсилва загадъчното и тайнственото, което е отличие на живота. Затова поетичния подход, според мен, във всяко едно творчество съдържа най-много пълнота и дълбочина.
Моят начин на изразяване и подход е старанието чрез комбинация от конкретни образи или загатнати силуети, символи, цветове да приканя зрителя към разширяване на възприятието за предложената тема. Тези комбинации и асоциации създават, както вие се изразихте, „метафoричния говор“ на моите произведения. Всеки човек по един или друг начин индикира своето духовно състояние – чрез начина му на живот и следите, които оставя след себе си или онова което наричаме изкуство. Понякога, когато хората имат сходни търсения и преживявания в живота, могат да разберат посланията, които изпращат помежду си чрез оставените следи.
Живеем във време, в което са размити разбиранията за естетика – за различни хора идеалът за красиво се явява коренно различен. Това се случва при хора, които са уж от едно семейство, държава или религиозно вероизповедание. Оказахме се всеки остров сам за себе си, в едно отчуждено общество, което има само една неосъзната вяра- егоистичния материализъм. Създадох тези творби точно за това, за да подсещат за илюзията, която ни се насажда непрекъснато чрез масовите медии и атакуването на мозъците ни от реклами, за това, че имаме нужда от едно, от друго и трето. Опитах се да представя абсурда на нашето съвремие, с идеята за напомняне за ефекта от това- разширяването на „вътрешното ни мазе“.
Къде се намира щастието, ако мазето значи да захвърлим желание?
Опитах се да визуализирам трупането и складирането на желанията, мечтите в човешкото вътрешно – психическо пространство, оприличено на мазе. Всички тези съдържания, за чието значение говорят символите в картините, са всъщност складирани, запазени, не изхвърлени. Пазим ги именно, защото вярваме, че могат да ни донесат щастие, защото все още не сме способни да ги изхвърлим. Това е светът на илюзията, привнесена от външния свят чрез повтарянето, чрез рекламирането, чрез неосъзнатото ни превъзпитаване от консуматорското общество. Странно е, когато човек осъзнае, че неговите мисли всъщност не са негови мисли, неговите радости, всъщност не са негови радости, а че всичко подлежи на програмиране… истината е, че човек притежава много малко, дори по-малко, отколкото е предполагал.
От моя ъгъл на гледане щастието се намира във всяка стъпка към осъзнаването, без разлика дали краченето по този път е болезнено или не. Средството, което използвам за да вървя по този път, е рисуването и аз в това намирам щастието.
Големината на мазето, обратнопропорционална ли е на човешкото щастие?
В това мазе съществуват и страстите, и радостите, но те са вятарничави, пробягващи като сенки, с неясен и призрачен силует. Това е светът на постоянно пробягващата илюзия, за която хем знаем, хем се надяваме, че като я уловим ще ни донесе щастието… и това, разбира се, никога не се случва. Остава само постоянното въртене в кръг за догонване на нещото, което винаги успява да ни избяга.
Всъщност няма нищо лошо в това съдържание на мазето, но мащабите които цели да достигне са застрашаващи, тогава вече бихме заговорили, че живеем изцяло в нашето мазе, вместо на нашите върхове.
Всъщност, мазето подсъзнание ли е или се съставя от съзнателно пренебрегнати неща?
Това са нашите желания до някъде вкусени, а други само пожелани. Това са местата или състоянията, в които човек не е успял да пребивава и затова ги е запазил за някога в бъдеще. Това е подтиснатото неизживяно, което търси своя изход и начин да се прояви, да избухне и връхлети като вулкан, дълго спотайващ се в недрата на мазето.
Човек тотално ли ще се промени ако заживее в мазето? Опасно ли е то за съзнанието?
Накрая бих казал, че ние всъщност си живеем в нашето подземие и ако ни харесва така, може така и да си продължим. Няма да е толкова страшно художниците да продължат да ходят на изложбите на своите колеги и да представляват основната част от публиката, няма и да е толкова страшно писателите да ходят на представянията на книгите на своите колеги, както и музикантите да слушат собствената си музика, докато останалите пребивават в местата на техните скъпо заплатени удоволствия. Светът е достатъчно широк и голям, за да може да понесе глупостта на всеки.
София, 28.05.2018
